От няколко дена край бреговете на Австралия се развива non-TV реалитито „Мария Целесте 2″. Съмнявам се това да е направило впечатление на много хора. За съжаление, ние, обитателите на тази малка синьо-зелена планета, в последно време сме жертви на небивал досега медиен натиск. Няма да се учудя ако болшинството от хората на улицата посочат потъването на Титаник за най-голямата и забележителна морска катастрофа в историята.
Но в историята на морските катастрофи Титаник е пълна скука. Нещо от типа на евтин латиноамерикански сапунен сериал. Историята на Мария Целесте обаче, е една от големите загадки на моретата, една от съвременните приказки за призрачни кораби. Разказана от майстор-разказвач, историята как капитан Морхауз от Деи Гация открил Мария Целесте да се носи безцелно край бреговете на Португалия, как на борда й не открили нито една жива душа, но всичко изглеждало сякаш екипажа всеки момент ще се върне, как адмиралтейството организирало процес срещу моряците от Деи Грация и съставило списък от над дузина странни и необясними обстоятелства около призрачния кораб – всичко това може да вдъхнови сънищата на човек за поне седмица.
За тази история се сетих когато чух за открития край бреговете на Австралия катамаран без екипаж. И както изглежда не съм единствения – колкото и да е чудно, част от журналистическото съсловие се е сетило за историята на Мария Целесте. И има защо – най-малкото заради работещите двигатели, а и заради включения лаптоп, за които се споменава в някои репортажи. Днес виждам, че Австралийците са се отказали да търсят екипажа и са ги обявили за удавени. Да споменавам ли, че моряците от Мария Целесте никога не били намерени?
Общо-взето фактът, че история, датираща кажи-речи от зората на корабоплаването, може да се повтори и днес, въпреки развитието на корабоплаването, въпреки съвременните средства за навигация и въпреки великия технически прогрес, с който се бием в гърдите, ме развесели. В крайна сметка ние, човеците сме толкова дребни и незначителни в сравнение със силите които държат и движат Вселената, че великото ни самочувствие на господари на света на моменти ни прави смешни, а на моменти – жалки.
